Откъси от книгата “Дон Кихот от Красно село”

Коста Цонев за Апостол Карамитев

Първи участия в киното
стр. 89 – 92 (със съкращения)

По това време започна дружбата ми с големия Апостол Карамитев. В онези години бе началото на шеметната му кариера, започна с Орландо от “Както ви се харесва” и с Могилански от “Разузнаване” – страхотна роля. Всички гледахме като омагьосани, целите изтръпнали, как това момче играе прегърбен злодей. Още тогава пролича, че Апостол Карамитев е невероятен актьор. Дружбата ни беше много силна. Може би ни сближи и социалният произход, а по-късно – и снимките в киното.
.........

На другия ден репетирахме с конете и препускахме по една поляна. Пред мен беше някакъв арабски кон, Ганчо Ганчев го яздеше. Моят кон май беше по-бърз, взе да го настига и аз се радвах. “Сега ще задмина Ганчо!” И когато започнах да се изравнявам, конят на Ганчо даде едно текме и задното му копито ме прасна в коляното. Добре, че имах високи ботуши. И пак усетих, че нещо изпращя, паднах от коня. Дойдоха веднага, взеха ме, закараха ме в лазарета и вдигнаха брича. Коляното ми беше цялото синьо, с огромна топка в горния край. Бликаше кръв. Лекарят натисна топката и ръката му се напълни със съсирек от кръв, натисна още веднъж и посипа мястото с някакъв бял прах с йод (нямаше тогава антибиотици). Страшно болеше! Зашиха го, фиксираха ми коляното в шина и ме закараха в болницата в Любимец. Останах може би седмица и единствен Апостол Карамитев дойде:

- Братче, какво стана?
- Ами не знам. Минах реката и нищо ми нямаше, а сега на сухо... Както казва майка ми – каквото ти е писано, това ще се случи.

Никой друг не дойде! Само Василев. Сергей Василев пристигна в предпоследния ден преди изписването. Донесе ми два лимона и ме потупа по рамото.
.........

Оправиха се нещата. Въпросът беше, че Апостол Карамитев единствен дойде да ме види. Никой не се интересуваше от едно младо момче артист, което паднало и си счупило крака или, че конят го ритнал. Много интересни работи си говорехме с Апостол по това време. Преди снимките в Любимец бяхме заедно в една квартира в Созопол. Вечер, като се разхождахме по брега веднъж Апостол каза:

- Абе, Коста. Знаеш ли как искам да тръгнем нанякъде заедно? Без пари, без нищо да обикаляме страната. Да видим колко можем да издържим!
- Готов съм! Когато кажеш, тръгваме.
- Да, ще помисля и непременно ще тръгнем. Но никакви пари! Пристигаме някъде и срещу услуга, срещу някаква работа ще ни дават храна. Да видим колко време можем да издържим. Само така можем да станем артисти. Когато усетим живота до нас, когато усетим хората как живеят, как се отнасят помежду си, какво мислят. Това е най-важното за един артист – да набере жизнен опит.

Запомних това, запомних го за цял живот от Апостол…

Артист или спортист

“Утро над родината”
стр. 101 - 102 (със съкращения)

Във филма “Утро над родината” Апостол Карамитев играеше една от главните роли, както и Любчо Кабакчиев и Калата.
...............

Наблюдавах с голямо внимание снимките на Апостол Карамитев. Калата беше неотразим. Той играеше едно циганче Сали. Великолепен беше! Лошото беше, че през лятото приключиха почти всички сцени, които трябваше да се снимат на сухо. И като започнаха студените дни през октомври, дойдоха снимките на язовира. Във филма действието става край язовир. Апостол Карамитев играеше злодеят, който трябваше да вдигне стената във въздуха и водата да залее някакво село. В един страхотен студ ни закараха на язовир “Искър”. След това разбрах, че в киното винаги зимните снимки ги правят лятно време, а летните – през зимата. Това си е направо закон. Бай Пилич обаче много се грижеше за нас. Слагаха някакви казани с чай, даваха и по малко конячец.

Тогава още повече се сближихме с Апостол Карамитев. Върна се мечтата ни да обикаляме България. Направихме план: кога тръгваме, откъде тръгваме, къде ще обикаляме, какво ще правим. Обикновено говорехме за театър, това беше любимата му тема. Ние все го четкахме за неговите постижения като Могилански, като Орландо. Всеки искаше да се доближи до него, да почувства дъха му, излъчването му като човек и артист. Никога няма да забравя тези дни в киноцентъра, докато се снимаше “Утро над родината”…

Антон Маринович и “Сиромашка радост”

Случки с Езрата. “Нощта срещу тринайсети”
стр. 184 -185 (със съкращения)
.........

По време на снимките Маринович ми пошушна:

- Коста, ако направиш добре тази роля, ще те взема за следващия ми филм. Криминален, страхотен. Ще играете с Апостол Карамитевна двамата.
- Какъв филм? - изтръпнах.
- Ще видиш какъв филм.

Той удържа на думата си и двамата с Апостол Карамитев се снимахме в “Нощта срещу тринайсети”. В този филм участваше и моята съпруга. Антон Маринович беше очарован от Ани:

- Как може да е толкова красива! Тя ще се счупи бе!

Снимките се правеха във Варна. Най-интересното в този филм беше боят, който трябваше да изпълним с Апостол Карамитев. Вече бяхме много близки приятели.

- Как ще се бием бе, Апостоле? - му викам аз – Аз не мога да ти посегна!
- Стига глупости! Знаеш как е във филмите.
- Ама представи си, че тука няма озвучители, които да правят звука толкова силен. Ти знаеш как се бият – посяга се и ръката не удря, а само минава покрай брадата на този, който трябва да бъде ударен. А ”удареният” изиграва удара – не “удрящият”, а “удареният”.
- Ще го направим! - увери ме той.

Потренирахме малко джудо, потренирахме и удари. На снимките нещата трябва да бъдат истински. Като дойде време за снимките, Апостол ми каза:

- Братче, каквото беше, дотук! Отсега аз съм за тебе враг и ти трябва да ме биеш. Но пази се, защото и аз ще те бия!
- Готови ли сте момчета? - ни попита Маринович.
- Готови сме, само че не знам дали сме застраховани.
- Бъдете спокойни, нищо няма да стане.

Пуснаха камерата, защото искаха всичко да бъде на един дубъл, а след това щяха да се снимат отделни кадри, за да може да се монтира добре боят. Скочихме двамата един срещу друг. Аз уж посягах, ама все само го докосвах. Той:

- Удряй ме! Аз ще те ударя и ще те пребия. Удряй ме!
- Апостоле, как, бе?
- Удряй!

И взехме да се млатим. Не знам нито как аз съм го удрял, нито той как ме е удрял. Предполагам, че и той ме е пазил. Блъскахме се, тръшкахме, удряхме в един полумрак – виждаха се само ръце и крака. След това на близките планове дадохме няколко крошета. Сигурно към два-три часа се бихме. Режисьорът остана много доволен. На другата сутрин и двамата не можехме да мръднем от мускулна треска.

- Братче, всичко ме боли – оплака се Апостол. - Ребра, крака, мускули на ръцете – нищо не мога да мръдна.

Това беше криминален филм още в люлката на нашето киноизкуство. Бяхме още съвсем аджамии и правехме нещата съвсем аматьорски. След това, като видях боя – явно Маринович ни е спасил с подложките от удари, крясъци, охкания, музика. Боят наистина беше станал доста интересен. Сякаш след този бой дружбата ни с Апостол Карамитев стана още по-близка…

Един предел – “Сватбите на Йоан Асен”
стр. 249 – 252

В живота и творчеството настават понякога преломни моменти – за добро или за зло. За мен първият такъв момент беше играта ми във филма Дон Кихот – героя, когото обикнах за цял живот. Друг такъв миг беше участието ми във филма “Сватбите на Йоан Асен” заедно с моя незабравим колега Апостол Карамитев.

Сценарият на “Сватбите на Йоан Асен” репетирахме с Вили Цанков два месеца преди това като пиеса. Всеки ден се събирахме в апартамента на Вили Цанков, четяхме и разигравахме сцените. Научихме текста наизуст, спокойно можехме да изиграем сценария и в театъра. Затова и в последствие при снимките владеенето на текста и актьорската работа бяха на много високо равнище. Бяхме наясно с образите и взаимоотношенията помежду им и играехме логично, искрено, с много вдъхновение.

Безкрайно се възхищавах на Апостол Карамитев (аз играех негов брат), на майсторството и професионализма му, на прецизността му във всеки детайл и епизод от филма, възхищавах се на експресивността и мощта му, на стръвта и желанието му по-бързо да приключим. За жалост не след дълго се разбра защо така бързаше. Когато непоправимото дойде, не можех да повярвам, че утре на снимките няма да видя Апостол, няма да чуя дрезгавия му глас, няма да видя големите му хубави очи, няма да усетя излъчването му.

Погребението на Апостол Карамитев беше като на държавен глава. Имах чувството, че цялата столица, цяла България се е стекла по улиците, за да види своя любимец, онзи, който години наред я е радвал, изтръгвал е смях и сълзи. Улиците до гробището бяха претъпкани с народ, дошъл да изпрати за последно незабравимия Апостол Карамитев – Чочо. Хората сякаш се разделяха с цяла епоха в българския театър – епохата на Апостол Карамитев.

След като поутихна скръбта, се замислихме за съдбата на “Сватбите на Йоан Асен”. Пред очите ми минаха всички по-известни български артисти, които дори издалеч наподобяваха Апостол. Никой не влизаше в неговата мярка. Казах си, че вероятно филмът ще остане недовършен като документ за последните снимки и дни на Апостол Карамитев. Извикаха ме в киноцентъра и Вили каза:

- Ръководството реши, че ти трябва да продължиш ролята на Апостол Карамитев.

Погледнах го смаян. Дори не повярвах.

- Вие сте луди! Как аз ще продължа ролята на Апостол Карамитев! Нали и аз играя във филма?
- Няма значение. Има такъв прецедент в киното. Ще облечеш неговите дрехи и с неговия грим и корона ще продължиш ролята на Апостол Карамитев, защото ти единствен знаеш как Апостол щеше да изиграе ролята. Два месеца сме репетрали, ти знаеш как Апостол реагираше на всяка сцена и какво щеше да направи до края на филма. Само ти!

Смаза ме.

- Много ви моля да ме пуснете да ида да си помисля.
- Няма какво да мислиш! Идваш утре на снимки!

Смаза ме.

Не можах да мигна, в ужас изпаднах. Добре, че в снимките на другия ден нямаше текст. Трябваше да играя едновременно двете роли.

На другия ден се явих в киноцентъра, облякох костюма на Апостол Карамитев, гримираха ме и отидох в павилиона. Много народ се беше струпал, включително шефовете на кинематографията. Всички смълчани, все едно присъстваха на погребение или литургия. Застанах с неговите дрехи и неговата корона пред камерата и от очите ми рукнаха сълзи. Обърнах се и видях, че абсолютно всички плачат. Плачеше операторът, плачеше помощник-режисьорът, плачеха всички артисти, всички плачеха за Апостол Карамитев. Вили каза:

- Край на снимките! Довиждане до утре!

После нещата се поуспокоиха и снимките тръгнаха. Като че ли всичко тежеше най-вече на моите плещи. Как да изиграя ролята на Апостол Карамитев, как да я довърша? Да направя онова, което може би той щеше да направи, или да заявя: дотук беше Апостол Карамитев, нататък ще видите аз как мога да играя? Изборът беше много сложен, дори мъчителен. Знаех какво и как искаше да изиграе Апостол, как щеше да го направи, и реших с лек щрих да го представя. Според мен това беше най-етично и най-правилно, както и впоследствие се оказа.
.........

Макар и трудно, снимките напредваха.
.........

Филмът излезе на екраните, бе посрещнат с голям интерес. От подобни случаи в световната кинематография нашето решение бе може би най-оригиналното. Но аз излязох като убит. Имам много стабилна психика, но този път бях смазан. Взех си отпуска за един месец и заминах в чужбина, за да се даврандисам, както казват някои.